Той се взираше безизразно през прозореца. Денят беше мрачен, но това не пречеше на децата, които играеха на гоненица и се смееха навън. 

Стрелките на часовника се местеха неусетно, точно както преминаваха и хората под прозореца. 

А дървото отсреща, с тънки стебла и вечно зелени листа, подредени в срещуположни двойки, също беше застинало във времето – нечут, глух шепот от някакъв друг свят, потънал в сивотата/примката на реалността…

                                                                                                                                                                           – Митко и Рени